В море дълбоко и незнайно,
на островче със стръмен бряг,
полянка скътана потайно,
разнася чуден аромат.

Обагрена в красиви цветове,
окъпана от слънчеви лъчи,
заливана от птичи гласове,
надпяващи се още от зори.

Погледната високо от небето,
изглеждала като парченце Рай,
попаднало незнайно как в морето,
разливащо водите си безкрай.

Но както може нежно и свенливо,
живот да дава в свойта синева,
така морето бурно и свадливо,
изпраща по вълните си смъртта.

Самотен облак, сив като тъга,
снагата си надига страховито,
от вятъра поведен към брега,
насочва се към острова сърдито.

След време бурята утихна,
морето дръпна пенести води,
в небето ясно слънцето притихна,
пред гледката, която се откри.

Бездушен камък, пясък и вода,
ни помен от парченцето живот,
безкрайна и дълбока тишина,
като че времето забави ход.

Година след година се нарежда
и ето, че от песъчливата земя,
като предвестник на една надежда,
поникна крехък стрък трева.