Изтъркано и прашно огледало
поглежда ме от старата стена,
разказва ми за време избледняло,
останало назад във самота.

Показва ми усмихнато лице,
девойка със копринени коси,
която пред очите ми расте
и тръгва подир своите мечти.

Картините прелитат като сън,
преплитат се във весела игра,
събуждат ме като вълшебен звън,
изпълват ме със радост и тъга.

Децата ни отлитат във нощта,
душата ни изпълват със звезди,
но будим се самотни сутринта,
с носталгия по миналите дни.

Оставаме сами във вечността,
в очакване на своята съдба,
но виждаме отново любовта,
поглеждайки към старата стена.