Пътеките не водят към дома
и сиви са на слънцето лъчите,
потъва всичко ярко във мъгла,
когато си далече от очите.

Тъй пусто е наоколо без теб,
а времето едва едва пълзи,
в тълпата търся твоя силует,
усмивката ти, нежните черти.

А мислите ми пак към теб летят,
надничат през прозорците навред,
копнея все за твоя аромат,
за устните ти сладки като мед.

Как липсва ми вълшебния ти глас
и погледа ти бегъл върху мен,
душата ми сковават студ и мраз,
щом няма те на следващия ден.

И дните ми се нижат в рутина,
безлични и поръсени с тъга,
когато не дарява с топлина,
усмивката ти моята душа.