Отнесени от вятъра слова,
попаднали във плен на тишината,
протегната към утрото ръка,
навеки окована в тъмнината.

Загубени по пътя си мечти,
потъпкани в краката ни пълзят,
прегърбени, с наведени глави,
телата ни душите си зоват.

Затихнал смях опитва да изплува,
в морето от сълзи на вечността,
съдбата ни с прокобата пирува,
огризвайки до костите плътта.

Захвърлени в канавката сърца,
за някого не спират да туптят,
копнеещи да вкусят любовта,
поне за миг на тоя скучен свят.

Откъснати въздишки във нощта,
попиват във мъглата на деня,
лениво ни разхожда под ръка,
заситен и доволен пак греха.

Много хубав стих!