Топъл спомен захвърлен в пустинята,
запокитен далеч от душата,
в теб и мен пак навява студ зимата,
леден блок ни сковава сърцата.

Непонятно в очите се гледаме,
всеки вижда там чужда пътека,
а съдбите ни здраво преплетени,
ни усукват с дебели въжета.

С всеки жест те докосвам неволно,
сипя скреж по земята позната,
за какво ли сърцето е волно,
щом цената е мрак във душата?

С гръб обърнати бавно се дърпаме,
всеки в своята чужда посока,
а сълзи във висулки превърнати,
ровят яма в краката дълбока.

Покосени от думи угаснали,
все поддържаме крехка измама,
а от раните все незараснали,
кръв тече и умираме бавно.