Греят насреща, тъй нежни, дълбоки,
цяла вселена за мен там изгрява,
няма пътеки, ни друми широки,
тихо потъвам във тях до забрава.

Носят наслада в сърцето ми болно,
галят ме нежно с милувка позната,
пак те докосвам, едва ли неволно,
вдишвам те цяла, вълшебна и свята.

Леко навеждам глава към земята,
щом си до мен, за поклон деликатен,
чувствам дъха ти, попивам словата,
тихо топя се в екстаз непонятен.

Чудна картина на свят ми рисуват,
пълна с живот, ала тъй непозната,
мисли и чувства в забвение плуват,
стенещи сладко във плен на жената.

Тези очи как пронизват сърцето,
ровят ме нежно, плевят самотата,
в пъстра градина превръщат полето,
дълго линяло безплодно в душата.