Стъклен дом сред скалите надвиснали,
над морето в злокобна гримаса,
две очи тъй красиви, умислени,
гледат тъжно към лицето на здрача.

Късче радост в океан от безвремие,
капка дъжд сред ръждата на мрака,
тиха вяра в света на съмнение,
болка нежна, тъй лечебна, позната.

Стъклен дом в душата помръкнала,
сътворих от събраните спомени,
там те взех тежко болна, посърнала,
там укрепна и в мен пусна корени.

Уморена, тъй слаба, отритната,
поругана в света ми греховен,
оцеля, стана силна и жизнена,
дълго чака момента съдбовен.

Тук си в мен, разцъфтяла и борбена,
не тъжи, полети над тъмата,
от копнежа в сърцето си водена,
намери ме, спаси ми душата.

Като призрак, промъкват се спомени
и прозират - тих вик - през стъклото...
Този свят безнадеждно огромен е,
а побира се, сякаш, в окото
и с прашинка от обич, но драскаща,
ни напомня, че можем да плачем.
Океани от болка надраснали,
за любов пак се взираме в здрача...

Красиво и благородно! Поздрави!

А сълзата безмълвно отронена,
на прашинката пътя проправя,
и от зрънцето обич изгонено,
розов храст цветовете разтваря.
Със ухание нежно, притихнало,
те докосва лек полъх на вятъра,
и в очите те гледа усмихнато,
слънчев лъч, заслепен там от блясъка.