Рисунка на сърце върху стената,
усмихва се във подлеза притихнал,
поспрях до него тихо, във отплата,
докоснах го, и тръгнах си умислен.

За кой ли тупкаш нежно в тишината,
самотно, изоставено огнище,
дарявало без корист топлината,
захвърлено сред градското бунище.

Чия душа с копнеж те нарисува,
замислена за своята любима,
дали и тя по тебе ще тъгува,
жадувайки безмълвно да те има.

От приказката нечия родено,
играеш свойта роля всеки ден,
усмихваш се, чаровно и смирено,
посрещаш хора разни, като мен.

Поспрях отново тихо до стената,
искрящо бяла, с мирис на боя,
докоснах я, усетих те с душата,
потръпваш нежно, тупкаш със тъга.

Едва ли някой, някога ще знае
колко сърца, захвърлени немеят...
Един обича с огън да играе,
друг плаче, че копнеж у него зрее...

Захвърлени, пак тупат в тишината,
копнеж и свян даряват на света,
рисунка нежна, нейде на стената,
очаква те, тупти за теб сега...