Спокойствие, кому ли то е нужно,
нали ще бъде даденост в смъртта,
защо да мрем в живота, скрити гузно,
приспивайки сърце, копнеж, душа?

Не искам на спокойствие да вехна,
далеч е по-прекрасно по жена,
по цвете, поглед, птиче белоснежно,
тъга и полет искам до смъртта.

Не мога да почивам с твойте устни,
нали ще се покрият с прах и студ,
очите ми ще бъдат нощем будни,
а моят зов, от теб ще бъде чут.

Не знам какво съдбата ми подготвя,
към теб летя сега, и занапред,
по пътя влача тежката си котва,
споена с вярност в брачния обет.

До теб ще стигна, сигурно ще падам,
ще ставам пак, охлузен, жаден, клет,
по тебе ще копнея, и ще страдам,
за цял живот, и всяка нощ подред.

Спокойствието, може да е скука,
но и блаженство, би могло да бъде.
Любов ако в сърцето ти почука,
получил си най-светлата присъда...

Присъдата покорно излежавам,
и всяка нощ потъвам в сладостта,
но с утрото копнея все и чакам,
да бъда пак осъден през нощта.