Стръкче зелено, живот неугасващ,
тихо пропуква бетона студен,
мачкат го, тъпчат краката, повтарят,
няма пощада и в новия ден.

Късано, ритано, вдига главата,
просто мълчи и расте в самота,
с утрото гали го мило росата,
вятъра пее му нежни слова.

Дълго упорства, в земята вкопано,
корена расне, расте и сърцето,
жилаво стръкче, невзрачно, засмяно,
нощем сънува, жадува полето.

Търси другарче в живота, подкрепа,
тиха утеха, и в скръб, и в неволи,
вехне безмълвно, листата отлепя
пак от бетона, размазани, голи.

Виждаш го сутрин, лежи под краката,
вече привикнало, стъпки безчет,
орис нещастна в града, сред стадата,
кръстени с гордото име - човек.

Тъпчат земята, без да погледнат,
хора със ценности хилави.
Никне, обаче, с дух за победа
стръкчето - крехко, но жилаво :)

Скитник се влачи, прегърбен, дрипав,
градът пустее, руши се бавно,
дърво високо от стръка жилав,
снага красива издига славно.