Понякога политам като птица, из спомените, времето преди,
усещам как отново те прегръщам, сърцето ми до твойто как тупти,
очите ти картина ми рисуват, прекрасен свят, създаден от мечти,
там дланите ти нежни ме обгръщат, целувката ти сладка ме гори.

И всеки ден минава като сън, красив мираж обагрен в цветове,
обливан пак от румени вълни, до теб се нося в пухкаво море,
а твоят смях, като вълшебен звън, отмива всички прежни грехове,
издига ме, потапя ме, кърви, към теб от обич моето сърце.

Защо ли се унасям пак в мечти, далеч от мен си, винаги желана,
пропуснаха се нашите съдби, красив идеал в душата ми остана,
докосвам те неволно всеки ден, усещам че си моя, че сме двама,
и колко много после ме боли, все този миг жадувам, сладка рана.

За теб копнее моята душа, по теб тъгува всеки следващ дъх,
теб търси моят зов, летящ в нощта, от вятъра понесен нежен лъх,
и вдишвам те, потайна и прекрасна, с природа дива, непокорен връх,
далечна и примамващо омайна... Луна и сив, безмълвно виещ вълк.

Страдание, преливащо в наслада, блян пъстър, непосилен, съзерцаван,
и ден след ден, обречено да страда, сърцето ми топи се, не признава,
тежи ми като буца тъмна, дави, съзнавам колко много притеснявам,
и теб, и мен, не смея да ти кажа, безмълвно, отдалеч те обожавам.