Музиката грее тихо в мрака,
лее се в акорди неподвластни,
а душата слуша, кротко чака,
устните ти нежни и прекрасни.

Всяка нощ в съня те съзерцавам,
белег стар в сърцето наболява,
пари в мен копнеж да съгрешавам,
болка сладка жили, не минава.

Колко пъти тръгвам с плахи стъпки,
спирам се до теб, пак ням и слаб,
гледам те, отпивам те на глътки,
жаден съм за теб, изпитвам глад.

А очите твои ме обгръщат,
плувам в океан от сладък блян,
чувствата забравени се връщат,
нека съм неверен, лош, презрян.

Всяка груба дума ми приляга,
нося с радост тежката съдба,
кладата прегръщам и изгарям,
в пламъка, роден от любовта.

С тихи стъпки тя в съня ти слиза,
нежна и упойващо красива.
Свети в мрака бялата и риза,
не жена - същинска самодива.
Знаеш сам, че няма да остане,
пак ще отлети в гората стара.
За копнежа жив да ти пристане,
ще разказват струни на китара...

Ризата ти бяла ще открадна,
скрита ще остане с мен за дълго,
а душата клета и пияна,
стене в мрака, галена пак мърка.
Ще те пусна, щом ти домъчнее
за гората, дивна и красива,
струните за тебе ще ми пеят,
всяка вечер, скъпа Самодиво.