Странен сън е животът, постройка от ребуси чакащи,
като люлка ме мята съдбата от радост в тъга,
няма диря, останала дълго след мен, а словата ми,
губят сила и цвят, и изчезват в забрава, мълчат.

Като дим из мъглата, подхванат от вятъра леден,
всеки спомен бледнее, замира, потъва в тъма,
само ти още дишаш, подхранваш копнежа последен,
що живее в сърцето, поканил на танц любовта.

Ти си ангел и орис, родина, подслон и утеха,
блян далечен, и търсен от мен по широкия свят,
лястовица красива и бяла, искрица надежда,
полъх лек и гальовен, усмивка потайна, и бряг.

Все те търся напразно, обгръща ме пак аромат,
като нишка коприна се вие по пътя към теб,
сянка немощна вече останах, измъчен, сакат,
все по-близо пълзя, и нагоре, през огън и лед.

Но мираж си оставаш, оазис в духовна пустиня,
пъстър цвят на прозореца, блеснал в очите ми лъч,
цяр лечебен , вълшебен, изпълващ света ми с магия,
свежа клонка от дрян, тиха радостна песен и глъч.

А смехът ти далечен омайва, разкъсва ме нежно,
и парче по парче се разтапям в душата, и чакам
онзи странен бодеж, що напира в сърцето ми грешно,
и ме дърпа към теб, сила мощна, безмълвна и свята.

Пак протегнал ръка в зов последен, надигам се леко,
и политам, откъснат от тленни останки и грях,
приеми ме в света си, ти всичко за мен си, което
има някаква стойност в живота, превърнал се в прах.

Странен сън е животът. Или, може би, светла илюзия,
чрез която се учим на любов и ковем си съдби.
Днес ни чакат на ъгъла чудните песни на музите,
утре леден порой от очите неволно вали...

Чудесно, браво!

Неусетно пристъпи в живота ми, дълго очаквана,
неприветливи хълмове ледени в мен покори,
а речта ми накъсана, често от болка прорязана,
с теб се лее свободно и нежни слова ти шепти.