Понякога се чувствам не на място,
когато съм край теб, и все мълча,
а мислите ми пак препускат бясно,
словата се надигат във вълна,

залива ме, потапя ме, и дави
надеждата, поникнала у мен,
че някога съдбата ще забрави,
ще се обърне тихо някой ден,

и ще отвори чудната врата,
към теб, букет от нежен аромат,
на устните ми твоята сълза,
ще се стопи, ще влезеш в моя свят,

а аз ще те прегръщам до зори,
щастлив, унесен, от любов пиян,
че пръв видял съм твоите очи,
от погледа ти нежен пак огрян,

а твоята усмивка ще дарява
душата ми, с крилата на мечти,
и радост пак сърцето ще познава,
до теб когато припка и тупти.

Понякога, подвластни на фантазия,
градим си нереални светове,
с очакване наивно да ни пазят
от делника, затрупан с грехове...

Или пък грешни делници градим,
и всеки там се чувства уморен,
а колко лесно можем да решим,
фантазия да бъде всеки ден.