Приемам мисълта, че няма лек,
за болката в сърцето и душата,
че устните ти, хладни като лед
за мен ще бъдат, тъмна е зората.

И в този мрак живея ден след ден,
очите ми привикнаха с тъмата,
не стига нивга слънчев лъч до мен,
превръщам се пак в сянка непозната.

И само то не спира да тупти,
забързано, неистово, без думи
напомня ми, че болката твори,
а всеки дъх надеждата ще буди.

Надеждата, страдалницата клета,
орисана последна да умира,
от вещицата стара и проклета,
наречена съдба, и все не спира

да се ровичка в раните, да търси
най-нежните и тънки като нишка
емоции спасени, крехки връзки
с реалността, да къса нова бримка

в живота ми, гоблен от стара прежда,
бродиран на платното на тъгата,
вървя до нея, пътят ме отвежда
към нежната вълшебница, жената.

И търся лек отново, миг наслада,
погледнат ли ме твоите очи,
разпалват в мен красива ярка клада,
и пламък от любов за теб гори.