Усещам те наблизо в утро хладно,
насреща ми оформяш се изящно,
все по-наблизо тичаш, мое лятно
видение жадувано, прекрасно.

И леко се усмихваш пак, смутено,
поглъщам те с очи и онемявам,
съдбовен миг, сърцето уморено
до теб тупти сега, не се предава.

Коя си ти, какво ли те вълнува
в тоз ранен час, останала сама
с мечтите си, копнее и лудува
край теб сега несретната душа.

Една ръка разделя ме от теб,
и ето, пак отиваш си далече,
подмина ме отново, бучка лед
разтапяш в мен, завинаги обрече

очите ми да търсят твоя лик,
ръката ми към теб да се протяга,
в очакване да тръпна всеки миг,
да зърна теб отново, без пощада.