Слизам по стълбите вити надолу,
ехо разнася от стъпките вопъл,
крачка поредна, наляга умора,
въздух ме дави, задушен и топъл.

Някъде там ме зове в тишината,
чувам я ясно, крещи покорена,
вече пресипнала, дълго ме чака,
болна и клета в тъма непрогледна.

Синьо сияние следва ме близо,
припка игриво по пода студен,
пот ме облива под тънката риза,
спускам се бавно объркан, смутен.

Вече я виждам, веригите тракат,
кой окова те, обречена, слаба,
отговор търся, а вълците чакат,
в плячка душата превръща се цяла.

Толкова дълго подтисках те, мамих,
всяка секунда проточвах в година,
търсих опора, но все те забравях,
моя любов, клета, болна, ранима.

Вече съм тук, не плачи, прегърни ме,
няма да тръгна без теб пак нагоре,
старите грешки неволни прости ми,
пак се отпускам в ръцете ти голи.

Роб твой ще бъда, ти само поискай,
с теб ще прекарам живота нетраен,
връщаш ми дните безгрижно щастливи,
сън ми даряваш последен, безкраен.

Колко ли, колко ли често се случва -
бързаме вечно и мислим за утре...
Вие след нас любовта, като куче,
болна от мъка, брои ни минутите

Гледаме тъжно назад и въздишка
рони се леко, по вятър пътува,
дар от сърцето, спонтанна и чиста,
търси я вечно, все нея жадува.