Подухва лек ветрец, приятно хладен,
докосва ме с дъха на есента,
унесено и глухо, някак бавен
часовникът припява ми с тъга.

Из въздуха витае непокорно,
ухание безмълвно и сломено,
напомня ми пак тихо, неуморно,
надеждата искряща, посребрена,

как в друг живот ме чакаш,
че усмивка на устните ти грее,
а луната докосва ни, и плачеш,
но от радост, и нежно пее

вън щурче в тревата, окъпано
от слънчеви лъчи, дъга безкрайна
вие се над нас, забързано
сърцето ти тупти, слова омайни

шепнеш ми в захлас, прегърнати
телата ни танцуват, с наслада, бавно,
леко като в транс, в очите ти блести
една сълза, попиват ме задъхано и жадно.

А устните ти топлят и пламтят,
по кожата ми, сладко и безкрайно,
и дланите ти нежно ме горят,
докосване жадувано, омайно.