Отвън е нежна восъчна картина,
безмълвен свят обгърнат от тъга,
ветрец подухва тихо, бяла зима
сковала е напълно утринта.

Завеяно снежинките се спускат,
танцуват пируети в пухкав миг,
и тихичко под стъпките ми хрускат,
усещам хлад и болка, че съм жив.

Не съм за тук и вече няма смисъл,
да търся теб едничка на света,
омразно чужда рови в мене мисъл,
приканва ме усмихнато смъртта.

Не съм за там, какво ще ми предложи,
покой навеки, гроб, ковчег, земя,
самотен бяг от всичко, чужда роля
не искам да играя без слова.

Къде да ида? Стъпките ме водят,
далечен чувам зов, в ума ехти,
сърцето ми завинаги ще броди,
а споменът за тебе ще горчи.

Измислен свят творя насън изваян,
пътеката все търся през деня,
да вляза в него често си мечтая,
там чака ме самотна любовта.