Едничка струна само ми остана,
накъсаните, вече безполезни,
унило са увиснали, без памет,
без глас и воля, тъжни, непотребни.

Акордите, задружните другари,
загинаха, без спомен и надежда,
а струната самотна тихо жали,
и ноти в нежна приказка нарежда.

Мелодията вие се и чезне,
в дъга от звуци, цвят и аромат,
опитва се в сърцето ти да влезе,
да те докосне, нов и чуден свят

рисува леко, в него си кралица,
обгърната с вълшебна тишина,
а моят зов самотен, брод намира
към теб, целувам твоята ръка.

Дали усещаш. може би, не зная,
понякога си мисля, че изчезвам
в очите ти, на приказката края,
макар нещастен, радостно посрещам.

Когато любовта е мълчалива
и не познава ни началото, ни края,
в мелодия неземна се прелива
и път чертае, може би, към рая.

В сърцето всяка приказка остава,
към Ад, към Рай прелива и тупти,
сълзи валят, разгаря се жарава,
целувка сладка пари и горчи.