Ако можех съдбата да водя,
по пътеките тъмни напред,
да избягам далеч, да се боря
за мечти разпилени навред.

Ако разума можех да чувам,
през пространство безкрайно и тихо,
и на страсти без страх да робувам,
без задръжки, покорно и диво.

Ако можех да свалям звездите,
и луната с ръце да обгърна,
да попивам с дъха си лъчите,
и към детството пак да се върна.

Ако можех да газя в морето,
да отпивам на глътки океана,
да не слушам гласа на сърцето,
да не бъркам в кървящата рана.

Ако можех да бъда различен,
бих поседнал за миг край вратата,
уморен от света ни безличен,
бих потърсил пак път към душата.

Всеки пътища собствени има
към душата си - стръмни, трънливи
и по тях се придвижва незримо,
към света, в който всички сме живи.

Децата могат да бъдат път към душата. Може би това им е мисията. Те НЕ СА просто бъдещи възрастни. Имат свята роля в битието.

А бодлите в краката ни боси,
ни напомнят, че крехки сме твари,
цял живот сякаш вятъра гоним,
все загърбили пътища стари.

Напълно вярно. Децата са всичко, което живее от нас и след нас. И всичко за което живеем тук и сега. Зрънце радост, щипка нежност, чуден аромат в битието ни.
Благодаря за коментара! Поздрави!