Напуска бавно вопъл тих тъмата,
полита като птица в ранен час,
обгръща ме отново тишината,
постеля мека, дом красив за нас.

Безмълвен порив вае и рисува,
картина нова, пълна с чудеса,
където волно рее се, лудува
край теб отново моята душа.

И къпе ни дъжда, докосвам нежно
лицето ти, косите, раменете,
опиваш ме с дъха си, мое свежо
ухание, родено в цветовете.

Ръцете ти обгръщат ме, потъвам
в обятията твои, бавно чезна,
превръщам се в желание, потръпвам
за сетен път с наслада жива, грешна.

И всеки път по-ярко с теб блести,
поток от лунен прах, поръсил леко
косите ти, букетче от звезди
обгръща те, завръща като ехо

туптенето на твоето сърце,
искрицата в очите ти красиви,
гласа ти сладък, твоето лице,
целувките ти топли, нежни, мили.

Където няма случване красиво,
остава да живее във мечта
една любов, която не заспива
и озарява ласкаво света.

И в нея тя обича ме, нали
мечтите дръзки сбъдват се насън,
дори сърцето денем да боли,
пристига нощем тя с вълшебен звън.