Понякога ми липсваш без причина,
макар да те докосвам всеки ден,
усещам студ и вятър, сякаш зима
сковала е надеждата у мен.

Понякога се чувствам тъй невидим,
когато съм до теб и не на място,
и толкова безпомощен, зависим
от твоето внимание, безгласно

мълвя в ума си името ти нежно,
и вдишвам жадно, радостен и блед,
усещам те до болка, колко ценно
е времето прекарано край теб.

И всеки път от влагата в очите,
светът изглежда странно изкривен,
пречупват се на слънцето лъчите,
огряват теб, оставят в сянка мен.

И само там из сянката вирея,
далеч от топлина и светлина,
по-жилав ставам, крепна и бледнея,
в прегръдката студена на нощта.

Понякога тъгата те превзема,
защото нямаш обич, нежност, смях
и мъчи те познатата дилема -
любов ли е, или забравен прах...

Понякога е прах и кал дъждовна,
понякога прашец от цвете нежно,
любов, тъга, сълзи, душата сродна
превръща ги в ухание тъй свежо.