Пореден ден, пореден къс от пъзел,
картината оформя се потайно,
животът се разплита като възел,
изтича бързо времето безкрайно.

За теб и мен съдбата отредила,
да споделим единствен кратък миг,
в душата надълбоко се е скрила
надеждата, сподавен крехък вик

безмълвно се разстила по Земята,
обхожда я от край до край, и пак,
зове ме жадно, търси все разплата,
сърцето ми за своя глупав бяг.

И все тупти забързано, не спира,
забравило, че кратък е живота,
нима не знае вече, не разбира,
че пропастта отсреща е дълбока?

Не се мори, не тичай като лудо,
така е сладко, знам, ала боли,
от обич невъзможна само чудо,
способно е сега да те спаси.