Звучи напевно, някак много мило
глас чуден пак в главата ми, ръми
над мен едничко облаче красиво,
под него никнат дръзките мечти.

И думите валят, покълват тихо
копнежите, примесени с тъга,
явява се отново, бавно, живо,
все образ нежен, ярък, на жена,

чиято песен тихичко омайва
душата и сърцето, като в сън
извива се и чезне пак потайно
в нощта, разнася чуден звън

наоколо и всеки следващ тон,
прелива от сълзи и красота,
и скита се наоколо без дом,
самотна и унила любовта.

И както цвете, чакащо дъжда,
надява се, въздиша и тупти,
докосната от нежната ръка,
на сладките несбъднати мечти.

Омайва те с глас на прекрасна сирена,
усмихва се, мръщи се - дама чаровна...
Дали ще успееш, с магия зелена,
сърце да спечелиш, не дума отровна!?

Сърцето отдавна на друг си е дала,
усмивката рядко насочва към мен,
но щом го направи, дъга заслепява,
в краката й падам без звук, покорен.