Въпроси безброй се редуват
в главата ми, търсят пътека,
а страстите плахо кротуват,
безмълвно очакват утеха.

Защо ли, нали сам е всеки
виновен за своите грешки,
за думите, пъдещи вечно
тъмата, пламтящи, горещи.

Нали всеки грях се прощава,
дори неизвършен, помислен,
нали е роден да създава,
човек сам света си измислен.

И в него преплита, придърпва,
от другите нещо безценно,
доволна душата похърква,
разпада се тялото тленно.

Какво ли остава накрая,
самотен, размиващ се спомен
у други, за теб що ридаят,
потрепваш в сълзата отронен.

Светът си измисляме всички -
прекрасен, чаровен, велик,
но само да мигнем с очички,
с реалността сме в конфликт.

И тази реалност проклета,
не иска да бъде различна,
потъвам в мечтата си цветна,
и там ще живея себично.