Плаха стъпка и крачка назад в тишината,
танц познат, неуверен, изпълнен с въпроси,
кръстопът се задава напред от мъглата,
зад гърба ми лежи спомен тъжен, тревожен.

А краката не слушат, орат по земята,
кръв попива в пръстта, ходилата ми боси
не помръдват напред, плаче тихо луната,
а звездите припяват с китарата в ноти.

Тупа бързо сърцето, вини ме, нарежда,
а не ща и да слушам, орис моя неземна,
всеки миг ме разпъва на кръст безнадеждно
тази мисъл за теб, че ненужно ти преча.

И умирам, отвътре съм куха черупка,
празнотата у мен ме изпълва, променя,
и се блъскам в стената, опитвам да счупя
тази лудост у мен, безпощадно превзела

и ума и душата, що сърцето изгаря,
що ме кара да грея и да стена от болка,
дар безценен от теб, мартеница засмяна
ме обгръща с ръцете ти и политам на воля.