Загребвам думи, писани от теб,
подреждам чуден свят във тишината,
въздушни кули вдигам ред по ред,
посипвам щипка радост по средата.

Поръсвам малко горест и тъга,
да бъде по-пикантен аромата,
откъсвам русалийче със уста,
поставям го във скута ти в отплата.

Ошав и медовина пивка, сладка,
поднасям ти с наведена глава,
докосвам леко кожата ти гладка,
и в този миг пак дишам, пак горя.

От всяка глътка въздух ме боли,
прекрасна болка, вярна, чиста, свята,
тя кара пак сърцето да тупти,
отвява с нежен полъх самотата.

Обгръща ни бял облак във мъгла,
отнася ни в простора надалеч,
ръката ти във моята държа,
и слушам пак омайната ти реч.

"В началото бе словото." Навярно
слова били са всичките неща .
Добри и заблуждаващо коварни
са думите. Изграждат и рушат...

Но само думи някога не стигат,
делата ни в живота мимолетен,
до гроба ще ни следват и настигат,
забравиме ли словото - човечен...