Стъпки бавно отекват из мрака,
като чукове блъскат в главата,
черна фигура в клоните грака,
писък силен надава тълпата.

Страх пълзи между сенките вехти,
чака своята жертва в засада,
хрупат жадно от костите крехки,
вълци сиви без гняв, без пощада.

А луната безсилно разпръсква,
със лъчите си пориви древни,
гледа в нея Прокобата дръзко,
пръсти криви протяга зловещо.

Глас греховен в ушите нашепва,
като с брадва посича душата,
дъх зловонен тежи и полепва,
спира звярът пред мене в тъмата.

Жалък шут с рога на главата,
и какво си дошъл да ми вземеш?
Сам проклех си отдавна душата,
ти заченат си с моето семе.

Аз повиках те тук в самотата,
ти покорно яви се пред Звяра,
кой от двама ни търси разплата,
кой кого в казана ще вкара?