Отново съзерцавам твоя снимка,
усмихваш се, застинала в мига,
очите ти ме гледат без да мигнат,
от моите напира пак сълза.

Усмивката ти лекичко потрепва
и сякаш ми нашепва с нежен дъх,
слова мечтани, брачната ми клетва
отнася надалеч вълшебен лъх.

Трапчинките ти носят весел пламък,
даряват топлина в самотни дни,
сърцето ми, превърнало се в камък,
с едничък поглед нежно разтопи.

Хартия с нежен образ запечатан,
в момент щастлив, за спомен и утеха,
за кой ли път въздишам и пресмятам,
кога изгубих теб, съдбата клета

отнема ни възможности безкрайни,
пътеките ни после пак пресича,
и търся те по пътища незнайни,
а болката отново ме разсича.

И само тя, надеждата ми вярна,
докосва ме с ръцете ти сега,
словата ми, самотни и бездарни,
летят към теб с криле на любовта.

Усмивка ли е, значи е прекрасна,
но питаш се, смутен и леко блед,
защо не грее като слънце ясно,
поне понякога, единствено за теб.

Съдбата ни понякога жестоко
наказва ни, навярно без причина,
в сърцето ми, закътана дълбоко,
усмивката й грее, тъй красива.