Новото утро, поникнало тихо,
леко трепти и листенца развива,
всичко наоколо будно е, живо,
пърха с крилца пеперуда игрива.

Ето, пчеличката пак работлива,
каца в цвета и прашец си загребва,
в кошничка малка го пълни, не спира,
а сърчицето й тупка, отмерва

порция щастие, радост за всички
чакащи в кошера малки юнаци,
бърза напред и не спира да тича
меца, подушила с нос аромата.

Зайче подскача и моркови хрупа,
вълчо облизва се жално в гората,
рунтава топка разтребва хралупа,
хитра лисана се крие и чака.

Пъстра картина рисува немирно
майка Природа, чаровна и дива,
нежно люлееща в скута си свидно
свойте чеда, тъй грижовна и мила.

Само човекът, роден от калта,
дърпа се бясно, отблъсква ръката,
жаден за власт се ровичка в прахта,
син непокорен, все търси отплата,

без да съзнава, че дар е живота,
жест на надежда безкористна, свята,
тясна пътечка сред джунгла дълбока,
там господарка е само съдбата.

Май грешка сме на майката земя.
Природата милиони тайни крие,
но ние се държим за суета.
Навярно, точно тя ще ни убие.

А грешката понякога разкрива,
закътана дълбоко красота,
когато суетата ни убива,
спасение дарява любовта.