Дълго се точат минутите, щом си далече,
образ самотен в душата покълва и зрее,
мисъл единствена крета, безмълвно потече
с лава от спомени, тихо сърцето ми тлее.

Всичко наоколо пусто е, стихнала буря,
мокрят в краката ми локвите, слънцето вие,
мръзнат наоколо сенки, отново те губя,
спуска се тихо мъглата, лицето ми крие.

Нямам ни форма, ни цвят, и без теб съм обречен,
просто нюанс от дъгата, от вятъра носен,
пръснат на хиляди капки, копнеж мимолетен,
глуха въздишка в съня, тъй дълбок и спокоен.

Нищо не трепва в нощта, сякаш нота нечута,
слива се с мрак и тъга, неуморни другари,
търси душата ми брод и неспирно се лута,
жадна за ласка от теб, без утеха се дави.

Утрото чакам и търся с копнеж и надежда,
с него изгряваш и ти, моя нежна искрица,
всеки път твойте очи ме поглеждат и чезна,
в светлите топли лъчи на красива усмивка.