Върти се пак наоколо и шета
крилата мисъл, пълна с чудеса,
отдръпва запрашената завеса,
докосват ме лъчите светлина.

А стаята превръща се в градина,
отрупана с цветя и аромати,
река шуми наблизо и разстила
водите си, видения крилати

издигат се високо в небесата
и махат ми, подканящо, игриво,
блести в очите влагата позната,
че ти си тук, а болката отмира.

Докосвам те забързано, опитвам
да стисна здраво твоята ръка,
когато из ума ми се разплита
заблудата, измамната съдба

подтиква ме да търся и милея,
примамлив жест и поглед, в самота
орисан да тъгувам и копнея,
за устните ти, сладка топлина.

Как свидна ми е твоята усмивка,
очаквам я с надежда всеки ден,
мечтая си безмълвен, и с въздишка,
да грейне нежно някога за мен.

Мечтата много лесно става цел
и дава на крилата ти посока.
Към обич ако смело си поел,
е точно като полет към високото...

А от високо паднеш ли, боли,
обичаме без мярка, без условност,
късмет сърцето има, щом звезди
достигне ярки, в сладка безтегловност.