Ранно утро, облак в сивото небе,
падащо листо разкъсва здрача,
ходя все на пръсти, а мъгла стеле
пелената влажна, гарван грачи.

Всеки дъх отлита, рее се в простора,
чурулика птичка песен нежна,
няма глътка въздух, няма миг отмора,
зов долита слаб, дълбока бездна

спуска се надолу, мами и привлича,
чака мен с разперени ръце,
крача вече бавно, времето изтича,
нейде долу моето сърце

чува се, тупти, сякаш конски тропот
се разнася, слънцето се крие,
падат рой мечти, блъскат се и с грохот
дъното покриват, тихо вие

болната душа, с прах и кал покрита,
все по теб тъгува и не спира,
спомени красиви, хладна и сърдита,
пръсти криви болката е впила.

Има сред гората, множество цветя.
Ти не страдай вечно за луната,
а стъпи на твърда, цъфнала земя,
да забравиш раната позната.

Всяко цвете има собствен аромат,
а Луната ярка ме опива,
искам да докосна нежния й цвят,
в своите лъчи да ме облива.