На хълма обрасъл с трева
и брулен от вятър студен,
стар кестен полюшва листа,
в земята добре вкоренен.

Оглеждал света от високо,
издигнал корава снага,
в земята проникнал дълбоко,
мечтаел си за вечността.

Под него тревите зелени,
от сока му мъдър отпиват,
пропуска лъчи уморени,
понякога в тях да попиват.

Годините бързо минават,
от старото мощно дърво,
напукани клони остават,
ненужно стърчащо стъбло.

И всичките жълти листа,
отдавна са вече окапали,
напразно стеле в самота,
дървото прогнило снагата си.

Безсмислено сянката пада,
над малките китни цветя,
не бива дървото да страда,
че никне под него трева.