Тъй тихо е наоколо, безмълвно,
а времето забавя своя ход,
и всеки миг проточва се задълго,
в един от тях затворен съм, без брод.

Обръщаш гръб, дори не ме поглеждаш,
и все едно ме няма, леко пари
из гърлото ми дъх, една надежда
отстъпва плахо, крие свойте рани.

Не съм заслужил твоята усмивка,
ни погледа ти мил, ръката нежна,
а всяка моя стъпка е в пустиня,
разстила се наоколо безбрежна.

И само ти и аз сме там, самотни,
отгоре грееш ярко, като слънце,
попиват в мен лъчите ти гальовни,
разтапят ме, остава само зрънце

копнеж и радост, някога градина,
изпълнила душата с цвят и обич,
сега потъват в пясък, снежна зима
представям си, прегърнал свойта орис.

След всяка зима, следва нова пролет,
след всяка обич - мъничка звезда,
която грее, учи ни на полет,
към вечната магия - любовта.

И този полет музика е нежна,
акорди тъжни сменят радостта,
поредица съзвучна, неизбежна,
от смях и болка, обич и тъга.